Пищови за …… родители

   Възпитанието е трудно вълнуващо пътуване към постоянното откриване и опознаване  на своето дете. В това пътуване ние, родителите, често се оказваме неподготвени и изненадани от поведението на детето си. То израства пред очите ни и макар да считаме, че го познаваме много добре, то с всеки изминал ден, месец, година става все по-различно и по-малко познато. С годините детето  все повече ни изненадва и обърква с неочакваните си въпроси и поведение. Това поражда смут и недоверие. Много често в трудните за разбиране особености на детското поведение, които не се поддават на бърза и еднозначна интерпретация с помощта на родителската интуиция, стои банална причина – ние просто не познаваме закономерните етапи, през които преминава детското развитие, не знаем… или сме забравили как изглежда светът през детските очи.

    В съвременното общество юношеството(тийнейджърство)[1] приема три основни аспекта. Индивидуален: това е преобразяване на тялото, което потвърждава или разтърсва обещанията на детството. Социологически: обновяването на поколенията. Медиен: телевизията, социалните медии, интернет и вестниците заемат значителен дял в разпространението на проблемите, придавани на този житейски период.

     Стремежът на настоящата статия е да се подпомогнат родителите, а тийнейджърите да се дистанцират от конфликти, зад които нерядко се крият реалности, пренебрегвани от хората.

     По този начин раздялата с родителите, която всъщност е успешният край на тийнейджърския период, често е обвинявана от юношата или неговите родители, а всъщност тя поставя под въпрос връзките, изтъкани през детството. Родителите често са склонни да свръхпротежират или омаловажават своя тийнейджър, докато той ги предизвиква все повече и повече със своето поведение. Финалът е криза в отношенията между двете поколения.

     Но юношеството не се свежда само до кризата, то съответства също така и на един несъзнаван процес, който може да се опрости до две противоположни и допълващи се действия, които са в ход. Първото от тях, юношеското предизвикване, тласка младежите към това да надскочат себе си, да надминат родителите си, разбира се – с тяхното одобрение, защото проектират в детството си надеждата за промяна, която те самите не са успели да осъществят. Предизвикването – това е провокативното (понякога) действие, с което тийнейджърът се гордее, понеже го е сторил сам и защото му е за първи път. Естествено че предизвикателството е съпътствано от рискове и че за да напредва, човек трябва да се нагърбва с тях.

    Второ действие, което е в ход – траурът (скръбта), се случва едновременно или с известно разминаване във времето с предизвикването. Колкото първото от действията е насочено към другия, толкова второто от тях е обърнато навътре към самия себе си – то осъществява тъгата по детството и по неговите вълшебства, но също така се състои и в поемане на отговорността за собствената история, в това, да я признаеш, за да я превърнеш в своя (в уникална и неповторима). Съжителстването на тези две явления (невинаги миролюбиво) обяснява внезапните и многолики промени, характеризиращи настроението и вкусовете на юношата. Няма нищо ненормално във всичко това, дори и ако нерядко увличането по риска или склонността към униние на младежа с основание могат да породят безпокойството на околните. Понякога обаче едно от тези две явления приема застрашителни размери – било като престъпно поведение или пък, в противовес, като депресия. Тогава е наложително не само да се проведе консултация със специалист, но и да се предприемат решителни мерки.

     Родителското непознаване или пък отричане на проблемите, които детето в този етап трябва да реши, могат да доведат до липса на истински диалог. А това крие риска юношеският период внезапно да бъде прекъснат от някоя драма: прием на дрога, налуден пристъп, анорексия, невроза или опит за самоубийство. Ако с адекватна помощ може да се превъзмогне тази драма, то е и защото последната задължава родители и деца да възстановят връзките със словото и защото диалогът позволява въпросният инцидент да се интегрира в самия ход на юношеството.

      Тук отново се достига до познанието за това, какво представлява юношеството в дълбочина. Родителите на юноши в криза не са „по-лоши” от останалите. Но често тяхната собствена история е отговорна за психическата им „слепота” или „глухота”. Те обаче търсят обясненията, които са им убягвали, като сътрудничат на психолозите. И това общуване им помага да заемат нужната дистанция, да склонят да се подложат на преоценка, но и да напредват, понеже нерядко самите те не са изживели истинско юношество.

  Така че психологът се нуждае от помощта и разбирането на родителите. В по-голяма част от случаите, впрочем, именно динамиката на юношеството е обяснението за това, как само няколко консултации с психолог ще се окажат достатъчни, за да влязат нещата отново в ред. Те могат да предотвратят по-сериозна криза и да спестят немалко грешки, без при това проблемите да се сведат до медицински или да се психиатризират. Ако нашите тийнейджъри са крехки и ако психологичните и психиатрични проблеми заместват някогашните ритуали по преминаване от детството към зрялата възраст, това може би си е социален факт, с отговорността за който ние трябва да се нагърбим.

    Какво се случва с юношата?

    Всеки период от живота носи със себе си различни проблеми и трудности, свързани с развитието, които изискват нови умения и отговори. Обикновено тийнейджърите са длъжни да се справят с две задачи:

 - достигане на автономност и независимост от родителите (в различните култури това произхожда в различна форма)

 - формиране на идентичност[2], означаваща творческо и независимо аз, хармонично съединяващо различните елементи на дадената личност.

    Традиционно тийнейджърска възраст се разглежда като период на „бури и натиск”, драматична промяна в емоции и поведение. Това не носи обезателно конфликти с родителите. Някои тийнейджъри се натъкват на неприятности, но у други преходът към зрелостта преминава достатъчно спокойно. В основата си те са добре адаптирани и нямат сериозни конфликти и проблеми  с родителите и връстниците.

   В ранна тийнейджърска възраст емоционалната дистанция между тийнейджърите и техните родители като цяло се увеличава, но това съвсем не води до бунтове или отхвърляне на родителските ценности. Детето просто има нужда да бъде независимо от родителското влияние. Самата възраст се характеризира с отдалечаването на юношата от родителите. Младежът се насочва към групата – приятелски кръг, банда. Тук той открива друг вид привързаност, която може да придобие обезпокоителни размери, защото в този момент именно групата е законът. Юношата търси едно единствено нещо: да бъде приет (обичан) от групата – и в частност от нейния лидер – и за да постигне целите си, той е готов да извърши забранени неща. Следователно тук е налице риск от насилие – при положение, че групата представлява банда от юноши (из)оставени сами на себе си и чиито родители са абдикирали от отговорностите си. А множество сгрупирани по подобен начин юноши далеч не са престъпници.

   Казаното до тук предполага, че юношата се нуждае от разбиране, но също така и от твърдост, защото едното не върви без другото. Физическата промяна (пубертетът), духовната криза (да се отдели от родителите, да намери себе си, своята идентичност) и новият образ на тялото са източник на многобройни тревоги у тийнейджъра. Непонятната тревога е в състояние да подбуди всякакъв род поведения. Следователно се предполага родителите да бъдат присъствени и твърди. В действителност юношата се нуждае от това, да се противопоставя, за да се утвърждава.

    Но какъв авторитет е ефикасен в периода на юношеството? Това е важен въпрос, защото юношата отхвърля авторитета на родителя от детството, който се изразява в „прави това, защото е  именно така, а не другояче”, или пък плесницата на изнервената от отказа на немирника си майка.

    Не това търси юношата. Напротив, онова, което той желае, е съгласуваността на неговите родители да поставят приемливи граници на излизанията му и да рамкират нападките му или още – авторитета на възрастния, който го подпомага да подготви своето бъдеще. Юношата търси отговор чрез словото – онова, което се опира на автентичното изслушване, което взема под внимание не само конкретните проблеми, но също така и техните несъзнавани вплитания, онези, които се срещат дори в сънищата. Всичко това притежава смисъл, защото зад него се изправя цялото бъдеще на индивида. За да е подготвен да го посрещне, все пак са му нужни родителите. За да се отдели от техния авторитет, той вече изгражда свой собствен такъв.

Очаквайте: Въпросът за нормата: обновяването на образа за себе си, растеж и пубертет, погледът на другия и неговите заплахи.

Литература:

Деларош,П. Проблемите на юношеството, Българско пространство за психоанализа, София, 2011.

Деларош,П.Трябва ли да се отстъпва пред юношите?, Българско пространство за психоанализа, София, 2009.